Тази тема се състои от копирани части от Феейсбук. Умишлено не сложих картинки.
36 години Преход
Тази сутрин в парка мой познат ми вика:
“И каква стана тя – след 36 години сме по-зле от преди. Защото не мога да си представя сега да се събере ЦК и да освободи Пеевски”.
Тези 36 години можем точно да разделим на три преходни фази от по 12 години- като вече знаем, че Преход не е синоним на преход към само по-добро.
Прогрес (1989-2001)
Това бе прогресивната фаза. В нея действително, макар и зигзагообразно вървяхме към европейска демокрация и конкурентна пазарна икономика / демократичен капитализъм. Беше започнат и плах опит за европеизация на обществото и смяна на комунистическо-десарския елит. Имаше Европа в медии, политика, икономика и дори в съдебната система, която бе започнала да се реформира. Тази фаза съвпада с отслабена Русия, която имаше малко възможности за директна намеса у нас.
Застой (2001-2013)
Фазата на застой измамно започна с членството в ЕС и НАТО, но на практика с връщането на стария елит във властта чрез негови проксита – и така бяха бламирани и неутрализирани ползите от тези членства, които просто станаха фасада. В тази фаза започна изкупуването на свободните медии от стария елит и завладяването на съдебната система през главния прокурор.
Фазата даде сигнал за приключването на демокрацията – тя завърши с откровен опит за подмяна на избори и инсталиране на техен човек начело И на службите. Фазата съвпада с възхода на Путин в Русия и неговото обръщане срещу Запада.
Регрес (2013-2025)
Макар и с успех на нашата интеграция в ЕС – старият елит си връща постепенно цялата власт. По същия път на получената свобода: медии – съд – политика – икономика.
Само дето в негласния член 1, БКП е заменена с Пеевски.
Разбира се – разликата в битието на българите е драматично: никога не са били по-богати в своята история – благодарение на свободите в този период, които една по една си отиват. Но … ситият търбух е за демокрация глух.
Преходите винаги са 40 години.
Точно 40 години след Освобождението, на 3 март 1918 г Русия капитулира пред България и нейните съюзници и така завършва тогавашният Преход – ставаме свободни след като се освобождаваме от нашия Освободител.
Мойсей е водил 40 години евреите в пустинята – докато си отидат евреите живели в египетско робство и дойдат новите свободни поколения, които не помнят робството.
Наближаваме 40 години от началото на Прехода. И от нас зависи какво ще е Новото начало. Към свободата или … обратно към Египет.
Положението в България
България не е завладяна от Бойко и Делян, а от симбиоза, в която всеки участник получава точно толкова, колкото му трябва, за да не иска промяна. Системата не те потиска, а те прегръща, не те бие с палка, а ти дава морков.
Около 700 хиляди души живеят от публичния сектор, ако към тях добавим и техните семейства (майки, бащи, съпрузи, деца) ще станат 1.5-2 милиона души, чието битие е пряко свързано с държавната хранилка. При население от 6.5 милиона, това е почти всеки трети.
Ако добавим и организирания ромски вот, още 150-200 хиляди контролирани гласа, купени с по 50 лева и пакет макарони, ще разберем как статуквото контролира почти целия електорат, при избирателна активност от 2-2.5 милиона гласоподаватели.
Останалите 300-500 хиляди гласа се разпиляват между партии, които се карат кой е по-истински патриот.
Системата се е саморазвила защото всеки участник в нея е намерил своята ниша.
Помните ли учителските протести? Единственото, което искаха бяха по-високи заплати. Не протестираха за това, че образователната система произвежда функционално неграмотни, че децата излизат от училище без да могат да съставят едно сложно изречение, че историята е преписана три пъти за десет години, че учебниците са писани от некадърни грантояди.
Полицаят е същият. Протестира винаги и единствено за по-висока заплата. Вдигнаха му заплатата драстично, сега има ипотека, кола на изплащане, дете в частно училище. Мислите ли, че той иска промяна или „реформи в МВР“? Той иска утре да има същата заплата, сигурност и статус.
Полицаят знае, че шефът му взима рушвети от контрабандистите, знае го целият участък, но той има ипотека за още петнадесет години и дъщеря в университет, затова ще мълчи и ще си гледа работата, ще спира пияни шофьори за по петдесет лева и ще се прави, че не вижда камионите с контрабанда. Защото ако проговори, утре е на улицата, а кой ще плати ипотеката?
И когато дойдат избори, полицаят не мисли за „справедливост“ или „правова държава“, а за ипотеката, и гласува за тези, които му я осигуряват.
Адвокатът знае кои съдии взимат подкупи, и използва това знание за клиентите си. „Правосъдие“ за този, който плати. Не му харесва, но такава е системата, ако не играе по правилата, клиентите ще отидат при друг адвокат. Един, който „знае как стават нещата“.
Журналистката пише поръчкови статии. Знае, че лъже, но има дете и ипотека, а истинската журналистика не плаща сметките, поръчките я плащат, и тя пише каквото й кажат – хвалебствия за едни, компромати за други. Вечер пие вино и си казва, че някой ден ще напише истината.
В малкия град кметът е цар, той определя кой ще работи в общината, кой ще получи разрешително, кой ще може да си построи навес до къщата, чий син ще получи работа в общинското предприятие.
Кметът знае кой как гласува, а когато зависиш от общината за оцеляването си, ти не протестираш, гласуваш “правилно”.
А кметът е предприемчив човек, който е разбрал правилата на играта, той взима своето парче от общинския бюджет и в замяна поддържа реда, организира гласовете и осигурява резултата.
„Всички крадат“ – казва таксиметровият шофьор, карайки без касов апарат.
„Нищо не се променя“ – въздиша лекарката, взимайки плик под масата.
„Така е било винаги“ – свива рамене бизнесменът, плащайки рушвет за обществена поръчка.
Това не е точно корупция, а начин на живот. Това е Системата. Тя оцелява като купува бедните, уморява средните и игнорира богатите.
Но най-големият успех на системата не са купените гласове, а апатията на всички останали.
„Всички са еднакви“. „Нищо не се променя“. „Каквото и да гласувам, пак същото“, казват те, и не излизат да гласуват.
И точно системата печели, защото ако 4 милиона решат да не гласуват, 2 милиона зависими от системата хрантутници определят цялото бъдеще.
Апатията е култивирана, с години на разочарования, с „реформатори“, които се оказват същите крадци, с „нови лица“, които след месец назначават роднините си, с безкрайни коалиции, които се разпадат за министерски кресла.
Всеки провален „нов курс“ добавя още един слой към апатията, и в един момент хората спират да вярват, че изобщо има алтернатива, че гласът им има значение… и спират да гласуват.
Което означава, че системата вече не трябва да купува всички гласове, достатъчно е да демотивира достатъчно хора.
––––––
Защо протестите са безсилни срещу системата. Хората излизат на улицата, викат, блокират, скандират за „оставка“… и накрая… нищо. Едно правителство пада, идва друго, и след година всичко е същото.
Защото протестът е емоция, гняв, възмущение, надежда, но след него хората си отиват по домовете, а системата остава, защото системата не е едно правителство, а мрежа от зависимости.
Махнеш едно правителство, идва друго, но учителката продължава да иска по-висока заплата, полицаят продължава да мисли за ипотеката. Кметът продължава да раздава работни места. Ромският „координатор“ продължава да организира гласове.
Протестът атакува върха, който е сменяем, но базата отдолу е незаменима, докато тя е задоволена, системата е стабилна.
Системата е гравитационно поле, всеки, който влезе в него, се подчинява на неговите закони.
И така стигаме до единствения въпрос, който има значение:
Може ли изобщо да се промени системата отвътре?
Отговорът е: не, ако останалите 4 милиона продължават да седят вкъщи.
Защото за да се промени системата, не е достатъчно само „честен човек“ на върха, а постоянен натиск отдолу. Всеки ден.
Трябва учителите да протестират за реформа в образованието, а не за заплати, лекарите да искат работеща здравна система, а не повече пари, полицаите да отказват да изпълняват политически поръчки, кметовете да загубят възможността да раздават работа на роднини.
Но това изисква нещо повече от гласуване веднъж на четири години, иска се култура на гражданско неподчинение, на контрол, и последователност.
Истината, която не искаме да чуем е, че ние сме създали тази система.
Ние, които не гласуваме, виждаме корупция и мълчим, приемаме уговорката „аз на теб, ти на мен”, ние които казваме „какво можем да направим“ и не правим нищо.
Системата не се поддържа от 700 хиляди държавни хрантутника, а от апатията на 4 милиона, които са решили че промяната е невъзможна.
И докато не разберем, че проблемът не са „те“, а “ние”, няма да има промяна, защото системата сме ние, и ако искаме да я променим, трябва да започнем от себе си.
Въпросът не е „кой ще ни спаси“, а „кога ще престанем да чакаме да бъдем спасени“.
Системата няма да рухне, тя е като рак, който се адаптира, мутира и оцелява. Сменя лица, партии и лозунги, но същността остава, защото същността сме ние.
Въпросът не е дали системата може да бъде победена, дали изобщо искаме да я победим или просто чакаме ред да влезем в нея.
Дали искаме да платим цената на промяната. Засега отговорът е ясен – не искаме. Предпочитаме сигурността на робството пред несигурността на свободата.
И така ще продължим още десет, двадесет, петдесет години, докато последният способен млад човек не замине, и не останат само пенсионери и роми.
В Европа се надига една вълна на „анти-системните“. Във Франция, Унгария, Румъния, Германия, Великобритания, Полша, Словакия, Чехия, Грузия се надигат политически течения, които някои ги наричат популистки, други путински, трети – продукт на недоволство. Съвсем естествена реакция срещу либералната олигархия.
Нобеловите награди бяха пълна пародия, награждавайки послушните или бъдещите активи на господстващия елит
У нас кризата за боклуците, наводнения и сушите едновременно, в тях както винаги прозира невидимата ръка на мафията. Кой е подписвал договори, удължавал договори, давал разрешителни, не се коментира.
Но от всичко изброени, има един общ знаменател, обща нишка. Не обичам да цитирам други хора или да редя известни (или някакви) имена на величия, философи или писатели, но ще го направя, за да подчертая, че това са добре известни проблеми на науката.
–
Хората започват да вярват все повече в „Железният закон на олигархията“, формиран от Роберт Михаел.
Според него всяка сложна организация, независимо дали е демократична или авторитарна, с времето винаги се превръща в олигархия и решенията започват да се взимат от тесен кръг хора, наречен елит. Стремежът към олигархия е вграден в самата природа на социалните организации, тя е продукт на човешките слабости.
Причините, заради които се превръщат в олигархии са лесно предвидими:
1) появата на лични интереси и личен стремеж за все повече дивиденти, вродена алчност и ненаситност.
2) Общата пасивност на масите и нежеланието им за твърда и силова намеса.
3) Навикът към идолопоклонство към личност и преписване на идентичността на масите към идеологии и личности. Както и агресивната им реакция, когато ги засегнат.
Европейският съюз се е превърнал в такава крайна фаза на това правило. Там властват хора, които никой не е упълномощил да взима важни решения, и често взимат такива в пълен противовес на желанията на мнозинството, с огромни заплати, послушници на богатите корпорации, без особено качества и напълно зависими от системата.
Така е и у нас, когато политици подписват тлъсти договори с очевадни мафиотски кръгове, удължават ги, а после попадаме в ситуации като тези за боклука и наводненията. Получава се невъзможен цикъл, в които ситото допуска само послушници и актьори в политиката.
Михел даже, като истински наследник на Макиавели, става идеолог на Мусолини, защото вярва, че олигархията е нещо добро.
––
Неслучайно в едно мащабно изследване на Томас Дай, той прави заключението, че днешните политически структури не следват истинските желания на хората и техните реални интереси, а всъщност са вследствие на платената дейност на тинк-танкове, НПО-та, лобистки и юридически фирми, на групи със „специални интереси“.
Поради тази причина, друг социолог, Ралф Дахрендорф, нарича политическите партии като „доставчици на политически услуги“, т.е. компании за политически „услуги“. Управляващата каста с пари (често криминално придобити), започва да селектира и създава партии, които да изпълняват и работят за техни интереси. Ползвайки идеологии за параван.
–-
Ако добавим и един принцип, който се нарича „принцип на Питър“, ще ни се разясни до голяма степен наличието на неориентирани, бездарни ръководни личности и лидери в корпоративния и политически свят. В тази теория всеки човек се стреми да достигне „ниво на некомпетентност“ в йерархията. Често се дава за пример „учител“. В началото е начален учител, може да стане класен, после да влезна в училищния съвет, накрая директор – позиция, от която нищо не разбира и не е подходящ. Може да е блестящ педагог и страхотен преподавател по география, но не знае какво да прави като директор. Там е и системата го ползва за да внедрява интересите на богатите елити, той знае, че е слаб, зависим, с голяма заплата, висок стандарт и единствено се иска да е послушен. Инак лесно е да бъде изхвърлен. Елитът търси такива хора за да са под тях. Послушници.
Огледайте се, навсякъде вече е така. Във фирмата, корпорацията, кантората, полицейското управление, болницата, телевизията, радиото, гаража, мола, ресторанта, транспорта, отбора.
––
Някои казват, че решението е налагането на пряка демокрация. Но истината е, че без морален кодекс, възпитание, природен интелект, осъзнаване, ще си караме по инерция. Има очевиден бунт, но системата е генерирала такива зомбита, че вече е тъжно.
Зомбита, които повтарят едно и също.
Т.е. заплатите на хамалите ( често малцинството ) се изравниха с тези на синьорите с 10+ годишен опит.
Т.е. в момента:
Плочкаджия взима между 4000 и 13.000 лева / месец
Зидаро-мазач – между 3000 и 7000 лева / месец
Хамалин – между 3000 и 5000 лева / месец
Синьор дев – между 3000 и 5000 лева / месец ( Пловдив )
Джуниър дев – между 1500 и 2500 лева / месец ( Пловдив )
Графичен дизайнер – между 2000 и 3000 лева / месец ( Пловдив )
.. та въпроса ми е :
– За къв чеп е на децата да хвърлят луди пари в университети, да превъртат буквално от учене, да си захвърлят семейството в пропаста, да же женят късно, да имат максимум 1 дете, ако не и хич, за да взимат по-малко от някой, който си пише името с 8 правописни грешки ?!..
.
