Да ме извини Софроний Врачански, че копирам заглавие на негов труд. Да го отдадем на изкуствения интелект. В тази къща преживях 35 години, това е гърбът на къщата, калкан, както се казва.
.
София, квартал Надежда, 1949 – 1984 година. Улица тогава Станке Димитров, сега Ломско шосе, №3. Ние го наричахме италианския двор, в 5 къщи жиееехме 7 семейства, 14 – роднини и 9 квартиранти. настанени със заповед на Отечествения фронт. Трите семейства плашаха на дядо ми месечен наем – 1.60 лв.
Надежда е била село в Софийска околоия до 1936 година. В кръщелното на баща ми пише – роден в село Надежда.
Към улицата имаше два магазина – Плод и зеленчук и първо фурна, после млекарница. Дворът беше непрекъснато пълен с щайги и каци от сирене, мухи и миризми. Външна тоалетна с две отделения, чешма на двора – една за всички. Вода се носеше с котли по къщите за готвене, къпане на деца и пране, изхвърляше се пак на двора в канал, който почти винаги беше запушен. Имаше опънат тел – 15 метра, който служеше за простиране на пране, тупане на килими и др. Перални се появиха доста късно, според мен след 1965 година. Баня – общинска, обикновено когато отидехме с баща ми вечер, докарваха 1 рота войници и пропадаше банята. Случвало се е – веднъж в месеца да се изкъпем. Веднъж в училище ни провериха нокти, хигиена, бях „отличник“ .Тук ще покажа малко снимки от италианския двор.
Леля, майка, баба, татко, дядо, долу – трима братовчеди
Аз и брат ми.
Прибирам се от работа, щастлив …
Къщата, в която живях, поглед отпред.
Чета между прането.
To be continued